Карлово, един неголям подбалкански град, може спокойно да бъде наречен „сърцето на България“, защото това, което е дал на страната е неоценимо и ненадминато. То не се измерва с пари, величие, власт, а с непреходната и вечна почит, памет и любов останали в умовете и сърцата на милиони. И това наследство е оставено от едва трима българи – Васил Левски, Христо и Евлоги Георгиеви. Разбира се, мнозина други са известните и почитани карловци, но никой от тях не може да се извиси до първите трима. И докато Дякона е символ на борбата за свобода, то братята са пример за борбата за просвещение. Дарили ненадминато за времето си състояние „в полза роду“, което естествено други са се опитали да откраднат, днес телата им почиват в семейна гробница в Букурещ. Една част от даренията им са направени за построяването на фабрика за платове и техническо училище към нея в родния им град. Може би това е и в основата на гравираните в камъните на калдаръмените улици мотиви от национални шевици, маркращи границите на един изключителен архитектурен резерват, разположен сред поля от рози в подножието на величествената Стара планина. Тук всеки камък е парче история, всяка къща носи духа на величието, а красотата и близостта на природата, както и отдалечеността от суетата на големите градове създават атмосфера на спокойствие и хармония.